Творчески турнир №6: Произведение 1

От Лимон

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)


Беше рано сутринта, нямам идея колко беше часът, но, като се има предвид, че когато се събудих още не беше започнал изгревът, а отидох в библиотеката без да губя време за закуска, явно не беше повече от седем. Сега слънцето тъкмо изгряваше и меденият блясък на лъчите му осветяваше буквите на „Черните изкуства и как да им се противопоставим”. Да, малко съм се вманиачил, но в пети курс, когато единственият човек, който е оцелял след смъртоносното проклятие на най-великия черен магьосник, съществувал някога, каже, че същият този черен магьосник си е възвърнал силите, започваш да се питаш как ще оцелееш, ако това момче казва истината. По принцип бих се надявал на часовете по Защита срещу Черните изкуства, но не и в този случай, защото ”професор” Ъмбридж минава границите на нормалното и е нагазила в комунизма, когато ако говориш в час са те удряли с линийка по кокалчетата… Като се замисля, предпочитам линийката.

Та, четях си аз в библиотеката, от време на време размахвайки магическата пръчка, докато се опитвам да повторя някое и друго заклинание от наръчника, когато ги видях. Хари Потър, Хърмаяни Грейнджър и Роналд Уизли, или както ги наричахме хафълпафци, златното трио. Бяха свели глави и говореха много тихо, но не се учудих, почти всеки път, когато ги виждах, бяха в това положение. Зяпах ги. Осъзнавах го, но не можех да се спра, те бяха нещо като атракция в училището, сигурно бяха свикнали. Хари ме изгледа злобно, а аз само му се усмихнах. Знаех причината за този поглед, сигурно му беше писнало от зяпачи, които го мислят за изперкал, и за това не възразих. Той явно се озадачи от усмивката ми, защото мигом извърна поглед и продължи разговора си с двамата приятели. Чувах какво обсъждат, но не виждах смисъл в казваното, сбирки на вода, някаква си нужна стая… Разбрах всичко, времето на следващата сбирка, местонахождението на Нужната стая и как да вляза в нея, а след разговора си тримата напуснаха библиотеката.

В понеделник, осем часа, се качих на седмия етаж и минах три пъти покрай една от стените, тази срещу гоблена, на който тролове налагат със сопи Варнава Смахнатия, мислейки си как ще реагира Хари Потър, когато се появя неканен на тази чудновата сбирка. Докато си обикалях коридора като идиот, забелязах, че на въпросната стена се е появила врата. Дълго се вайках с ръка на дръжката… Накрая се реших, натиснах я и тъкмо да отворя, чух мазен момичешки глас зад себе си:
-Господин Хийл, какво търсите тук?- попита Ъмбридж, докато се обръщах към жабешкото й лице
-Аз се кач… – но тя не ме остави да довърша:
-Какво има зад тази врата?
Не се сещах за начин да се измъкна, затова просто предложих:
-Вижте сама – и тя отвори вратата, за да разкрие пред нас невероятната гледка на… килер за метли. Обърна се към мен, изгледа ме сякаш се питаше колко смахнат трябва да си, че да искаш да влезеш в килер за метли, след като собствената ти е в бараката на куидичния отбор на Хафълпаф, и си продължи по пътя. За пръв път си помислих, че тази жена е права, и се запитах колко трябва да приличам на Варнава Смахнатия, че да отивам на места, случайно дочути от момчето, което почти цялата страна смята за умопобъркано.
____________________