За силата на Луна Лъвгуд

Всички в училище наричат Луна “Луда”, отбягват я, а някои дори крият вещите ѝ. Нея обаче това сякаш не я интересува.
Пиша това като отговор на въпроса на Ивана Братованова: Луна е един от най-любимите ми персонажи. Питах се как тълкуваш нейното безгрижно поведение на фона на всички останали подигравки?

Много обичам Луна и много се зарадвах че имах възможност заслужено да я включа в списъка на най-силните жени в “Хари Потър”. Именно нейната изключителна сила виждаме в тези ситуации, а не, както някои биха предположили, нейната откъснатост от реалността.

Луна е достатъчно умна и интелигентна, за да осъзнава, че останалите хора ѝ се подиграват и не вярват в странните същества, за които говори, но това не ѝ пречи да продължава да бъде каквато е.

Никъде в книгата не виждаме директни нападки срещу Луна и ми се струва, че в един момент хората, които не я харесват, са спрели да изпитват удоволствие да я тормозят и се задоволяват само да ѝ се присмиват и да крият вещите ѝ. Какъв смисъл има да се заяждаш с някого, който остава напълно невъзмутим срещу подигравките ти и никога не отвръща?

За мен истинската мощ на Луна се видя в “Хари Потър и даровете на смъртта“, когато момичето беше подложено не на заяждания от страна на съученици, а беше отвлечено от смъртожадни и беше хвърлена в тъмница. Затворът обаче не можа да сломи духа ѝ, дори напротив – тя успя да направи килията малко по-приятна и така спаси ума, а вероятно и живота, на Оливандър.

И ако мракът, Волдемор и всичките му смъртожадни не успяха да пречупят Луна, какъв шанс имат банда недорасляци от “Хогуортс”?