За голяма моя изненада, докато си ровех в интернет, попаднах на много добър превод на един от текстовете в новите книги за света на “Хари Потър”. Става въпрос “Баладата за Почтибезглавия Ник”, която е била включена в ръкописа на “Стаята на тайните”, но редакторите са решили, че е твърде жестока и са я махнали.
Преводът е направен от потребителя Ремус Лупин в dir.bg. Единственият контакт, който беше посочен в сайта е абв поща, която вече не е активна, така че няма как да се свържа с преводача и да му поискам разрешение да публикувам текста:
Сгрешава, за срам, и магьосник голям,
от стрес и умора обзет.
За пропуск такъв аз пролях свойта кръв,
изгубих живота си клет.
Във час кутсузлив аз видях лейди Грийв
из парка по здрач да върви.
За зъби-мечта ми се молеше тя,
а с бивни – уви! – се сдоби.
Ридаех в нощта: “Излечима е тя!”
Но случих на съдник-кръвник.
Отсъди за миг: “Вадете дръвник!”
Но где бе точилото, Ник?!
На следния ден, до сълзи нажален,
свещеникът рече: “Дерзай!
Дойде твоят миг… не, без шапката, Ник…”
И зърнах аз близкия край.
Под маската скрит, палачът сърдит
изхъхри: “Не бихте ли, Ник,
пред този дръвник коленичил за миг?”
Захлипах аз, клет мъченик.
“За кратко боли!” – тоз глупак заяви,
замахвайки с хъс при това.
Но – о, тъп топор! За негов позор
все още си имах глава.
Брадварят-тъпак задялка ме пак,
пъхтейки: “Привършвам! Успях!”
Но кла ме цял час, тъй че удари аз
четирийсет и пет изтърпях.
Накрая умрях. Но и мъртъв да бях,
тъй вярна бе мойта глава,
че още виси; и учтив ако си,
аплодирай таз песен сега!
А ето и оригинала:
It was a mistake any wizard could make,
Who was tired and caught on the hop,
One piffling error, and then, to my terror,
I found myself facing the chop.
Alas for the eve when I met Lady Grieve,
A-strolling the park in the dusk!
She was of the belief I could straighten her teeth,
Next moment she’d sprouted a tusk.
I cried through the night that I’d soon put her right,
But the process of justice was lax;
They’d brought out the block, though they’d mislaid the rock,
Where they usually sharpened the axe.
Next morning at dawn, with a face most forlorn,
The priest said to try not to cry,
“You can come just like that, no, you won’t need a hat,”
And I knew that my end must be nigh.
The man in the mask who would have the sad task,
Of cleaving my head from my neck,
Said “Nick, if you please, will you get to your knees,”
And I turned to a gibbering wreck.
“This may sting a bit” said the cack-handed twit,
As he swung the axe up in the air,
But oh the blunt blade! No difference it made,
My head was still definitely there.”
The axeman he hacked and he whacked and he thwacked,
“Won’t be too long”, he assured me,
But quick it was not, and the bone-headed clot,
Took forty-five goes ’til he floored me.
And so I was dead, but my faithful old head,
It never saw fit to desert me,
It still lingers on, that’s the end of my song,
And now, please applaud, or you’ll hurt me.
0 Comments